Електронно издание - История на България

Пръв идеолог на Българското възраждане и народен будител. Светското му име е неизвестно. За родно място повечето от неговите биографи сочат Банско. Сведенията за детството и юношеството му са също крайно оскъдни. През 1745 П. Х. заминал за Света гора (Атон) и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашество и като таксидиот обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар и да нямал високо образование, той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написването на история. Друга съществена причина, за да се залови за тази своя идея, било и крайно тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцкото духовенство в Атон към него и българския му произход. В продължение на 2 г. той упорито издирвал сведения из атонските манастири и из различни краища на българските земи по време на своите обиколки. През 1761 бил изпратен по работа на манастира в Сремски Карловци. Тук използвал престоя си, за да се запознае с някои съчинения в руски превод като "Деяния църковная и гражданская" на Цезар Бароний (1719) и "Книга историография" на Мавро Орбини (1722). След завръщането си в Света гора П. Х. се преместил в Зографския манастир и макар да бил с разклатено здраве, успял да завърши своя труд "История славянобългарска" (1762). След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи. Последното сигурно известие за него е от 1765, когато се срещнал с поп Стойко Владиславов (по-късно: Софроний Врачански).
"История славянобългарска" няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ. Това обаче не намалява ни най-малко нейното огромно значение. Написана с голям патос, от нея лъха любовта на автора и към род и отечество. С пламенни слова той зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език. Като разказва за миналото на българския народ, П. Х. акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването и. Така, без да зове пряко към революционна борба, П. Х. всъщност повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Написана на достъпен за обикновените орачи и копачи език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи. Доказателство за това са намерените досега многобройни преписи. Само няколко десетилетия след смъртта на П. Х. неговото дело дало своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост.